Ами..така и така днес пускам мои неща и ето едно мое все още недовършено разказче.
Мъглата покриваше всичко наоколо. Уличната лампа, която до сега огряваше половината от тротоара, вече осветяваше много малка част от улицата. Понякога луната взимаше надмощие над черните облаци и се показваше, но това се случваше за 1-2 секунди. Гъстите облаци бяха като милиони паяци, които плетяха паяжина, увиваща се и покриваща всичко наоколо, една непобедима паяжина.. Звукът от близката река създаваше още по-мрачно чувство. Чувство, което те кара да подскочиш при най-малкия шум и да трепериш от страх, да минават черни мисли през ума ти и да изпитваш страх, по-силен и от най-силните и вълнуващи чувства.
Две сенки се прокраднаха в онази тъмна нощ. Сенки, търсещи подслон от мрака и студа. Тревата зашумоля под краката на тези двама среднощни броденци. Уличната лампа освети лицата им, които до сега бяха потънали в мрака на нощта. Някои биха предположили, че това са били крадци или убийци, но само нощта и луната пазят спомена за тези две деца. Да, това бяха деца, невръстни деца, но не като дечурулигите, които сега спяха в леглата си и сънуваха сладки сънища. Това бяха две деца, изритнати от обществото, оставени на произвола на съдбата. Лицата им бяха мръсни, но в тези немърливи лица се открояваха две сини очи. Очи, които изразяваха непокътнатата им детска душа и сърце, очи, които трогваха до болка. Руси къдрици се спускаха по челото на едно от момчетата. Той често ги отмяташе от лицето си, но те опорстваха и отново се връщаха на старато си място, пречейки на очите му. Дрехите и на двете момчета бяха скъсани и дрипави, на места си личеше, че бяха кърпени от неопитна ръка.
Часовниковата кула оповести края на стария ден и началото на новия. Звукът се разнесе като ехо из града. С всеки нов ден се възраждат и надеждите на хората, но тези две деца трудно намираха надеждата в себе си. Вярваха и се надяваха, но как можеш да пазиш надеждата, когато не знаеш дали на следващия ден ще намериш трошичка хляб, дали ще намериш подслон, където да прекараш нощта, дали някой ще се смили над теб или ще останеш единствено с надеждата и вярата? По-малкия от двамата пазеше една огромна надежда в себе си, но в някой дни тя рухваше и сриваше всичките му мечти и целият му свят. Другото момче, вероятно брат му, отдавна беше пренебрегнал надеждата, като част от душата си. Сега тя се намираше в едно от тези кътчета на душата, за които човек много рядко се сеща, за които дори забравяме. Това момче предпочиташе да не се надява на нищо, защото знаеше, че няма да понесе още една разбита мечта.