Дарко Илиевски

Без тебе ние немаме веке мир!Без тебе не сме нито живи! Без тебе немаме никой друг!Врати се ти!
 
ИндексИндекс  КалендарКалендар  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

Share | 
 

 Смело сърце

Go down 
АвторСъобщение
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa
{Devil in female clothes}
{Devil in female clothes}
avatar

Брой мнения : 973
Join date : 09.06.2009
Age : 22
Местожителство : ...В рози от мъгла...

ПисанеЗаглавие: Смело сърце   Нед Юли 26, 2009 10:43 pm

Посветено е на Ади, Ники, Марти и Марги. гушкане






Човешкият живот е низ от висоти и падения. Всички обичаме висотите и сбъднатите мечти в живота ни, но при паденията понякога са нужни повече от воля и вяра. Бих казала, че животът ни се дели на изгреви и залези. Всеки сам определя колко дълго ще задържи изгрева и дали ще остави залеза да затъмни всичко хубаво. И все пак след дълго време се появява зората..., а с нея и вярата.
1.История

Джавкането на шоколадовокафиявия ми лабрадор ретривър ме извади от сън пълен с кошмари. От четири години всяка нощ сънувах един и същ кошмар. Вече не се събуждах с викове и обляна в пот. Бях свикнала с кошмарите. Те бяха моите най-добри приятели.
Кучето ми седеше на земята и ме гледаше с очи пълни с любов. Беше адва 7.00 часа, но това не й правеше огромно впечатление.
Лежах забила поглед в тавана. Беше 15 септември и беше дошъл моментът да изпълня обещанието си. Някак си трябваше да успея. Въпреки болката щях да направя всичко възможно, за да удържа на дямата си. Каквото и да ми струваше дължах поне това на родителите си. Опитах се да избягам за миг от мислите си и погалих Алис, която като истинско куче се опитваше да ме развеселява когато бях тъжна. Дължах й живота и съдбата си. Ако не беше тя, сега можех да съм в някоя лудница. Беше с мен в най-трудните моменти. Помагаше ми да преодолея цялата паника и депресия. Толкова любов ми беше дала, че за цял един живот би ми стигнала. Научи ме как да не се отказвам и да вървя напред въпреки това, което се случваше. Знаех, че щеше да бъде с мен докрай, докато наистина не рухна, докато не се превърна в пепел и прах. Щеше да е тук, да отмива всякаква болка и омраза, да ме накара да се чувствам жива, да ми докаже, че не всичко е загубено и има за какво да живея.
Времето летеше бавно, но сигурно. Не можех да го забавя дори със секунда. Можех само да се постарая да го използвам пълноценно. Имах достатъчно време, за да се подготвя и да приключа с всички неща, но нямах против и малко свободно време.
Дръпнах пердетата и отворих прозореца. Слънцето се изкачваше бавно на хоризонта. Щеше да е слънчев ден с малко облаци. Въпреки слънцето си личеше, че настъпва есента. Вятърът съпътстваше слънцето. Духаше в лицето ти и охладяваше всяка частица от тялото. Развяваше косите ми във всички посоки, но ме караше да се чувствам свободна, все едно отново танцувам.
Лятото ме караше да се чувствам като в затворена стая без прозорци и със стайна температура 50 градуса. Почти не оставаше място, което да не е изложено под парещите лъчи на слънцето. Имаше дни, в които предпочитах да съм във вана със лед. но лятото си отиваше и можех спокойно да си отдъхна от непоносимите температури.
Вятърът духна в лицето ми, въпреки че прозорецът не беше отворен изцяло. Вече не бях в страната на кошмарите, нито в света на спомените, а в реалния свят. Свят, от който, дори да исках, не можех да се измъкна. Не можех и да се правя на луда, коятоси мисли, че всичко е сън. Отдавна осъзнах, че не мога да продължа да бягам от миналото, нито да отложа настоящето и бъдещето. Не можех да се върна и да поправя това, което сложи край на всички спомени и на реалния ми живот. Вече нямах цел, която да изпълня. Нямаше нищо, което да ме накара да повярвам отново и да се върна към всички стоплящи сърцето чувства. Бях се оставила на течението, на колелото на живота.
Живот? Някога наистина разбирах смисъла на тази дума. Сега беше дума съставена от букви. Дума без смисъл, без чувство, без енергия. Дума, като всички останали, които изговаряме всеки ден. Някога означаваше щастие, приятели, любов, магия, чудо и всичко, което ме караше да се чувствам пълноценен човек. Сега ме деляха милиони светлинни години от любовта, приятелството, чувствата, смисълът. Знам, че не трябваше да загърбвам животът, но единственото, което можеше да ме накара да се почувствам жива си беше отишло. Беше си отишло както денят отстъпва място на нощта, но слънцето никога не се завръща. Да, бях тук, бях жива, стоях и мислех. Нямаше нищо, което да ми попречи да бъда щастлива отново. Но нима можех да продължа с болката и сълзите, със спомените и със самотния си ум, изпълнен с тъга? Нима можех да се опълча на природата си, на характера си? Можех ли да направя това, което ще е доре за мен, загърбвайки миналото? Едва ли. Не бях такъв човек. Страхувах се от забравата, от самотата, от това спомените ми да се превърнат в пресъхнал кладенец. Страхът ми летеше над мен като черен гарван. Чакаше да се предам и да му дам душата си, защото бях сама, но все още не бях готова да се предам, не й преди да направя това, което беше писано.
Шумът от паднал предмет ме извади от мислите ми. Алис беше съборила снимката на родителите ми от нощното ми шкафче.
-Алис!-извиках с безчувствен глас. Не бях в състояние да почвуствам каквото и да било. Все още вървях сред мислите в ума ми.
Повдигнах снимката, а по земята останаха парченца стъкло. Отдавна трябваше да сменя рамката, защото беше прекалено голяма и снимката не запълваше цялото пространство. Накрая рамката се изплъзна от ръцете ми и падна с трясък. По земята останаха бял лист, рамка и стъкла. Не помнех да съм оставяла какъвто и да е лист. Може би леля ми го беше поставила, но щях да забележа разликата. Преди щях, но сега не забелязвах промени, които стояха пред очите ми, а какво оставаше за дребни детайли.
Вдигнах листа. Огледах го, а кучето ми побутваше ръцете ми с муцуната си. Сърцето ми заби лудешки и всяка една жива частичка от тялото ми казваше да не го отварям. Никога не слушах интуицията си и този път не правеше изключение. Нямаше значение дали щях да послушам вътрешния си глас, накрая пак щях да направя нещо, което да ме завърти на 180 градуса. Или щеше даго отворя сега или щеше да мине известно време и отново да се върна към него. Любопитството нямаше да ме остави на мира и рано или късно щеше да надделее, беше въпрос на време.
Разтворих листа и познах почерка на майка си. Беше толкова ясен и красив. Ръцете ми започнаха да треперят. Чувствах, че ме залива вълна от болка. Пронизваща болка, на която не виждах края. Болка, която никога не си отиде. Остана в сърцето ми и свикнах с нея, но сега беше по-ясна от всякога. Чувствах, че вътрешно умирам. Нямах сили да заглуша болката или да я подмина, оставих я да ме завладее. Всички спомени и чувства преминаха през сърцето и душата ми. Сякаш бях във филм на ужасите. Опитвах се да бягам, за да се спася, но убийците ми ме настигаха. Настигаха ме заедно със смъртта, която ме дебнеше на всеки ъгъл. Нямах сили да си поема въздух, а ударите на сърцето ми ставаха все по-силни и чести. Опитах се да дишам бавно и да се съвзема. Затварях очите си и се опитвах да уравновеся мислите и чувствата си. Бях го правила милион пъти, но сега беше по-трудно от всякога. Когато се почувствах сигурна отворих очи и започнах да чета:

_________________
Sex on fire
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://darko-ilievski.forummotion.com
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa
{Devil in female clothes}
{Devil in female clothes}
avatar

Брой мнения : 973
Join date : 09.06.2009
Age : 22
Местожителство : ...В рози от мъгла...

ПисанеЗаглавие: Re: Смело сърце   Нед Юли 26, 2009 10:49 pm

„ Мила дъще,
Знам, че ми остават няколко часа живот, дори няколко минути. Знам, че в спомените ти винаги ще живее ужасяващата катастрофа заедно с кръвта и ужаса. Но това, което няма да те убие ще те направи по-силна. Ще има болка, тъга, кошмари, ужас, но някой ден отново ще се възродиш, за да си спомняш единствено и само любовта и съветите. Може би ще страдаш повече отколкото е нужно, но с всеки нов ден болката ще избледнява, а накрая ще останат само малки капчици тъга.
Но каквото и да се случва никога не забравяй за добрината и за това, че има хора, които страдат много повече. Никога не позволявай да те обземе разочарование или омраза. Те могат да съсипят живота ти до основи. Помни, че всичко може да бъде победено с любов и вяра. Когато се изкачваш по стъпалата на успеха, не забравяй за хората, които са те подкрепяли през трудните моменти и дни, защото някой ден отново ще имаш нужда от тях.
Танците са това, което те възпитаха по-добре от мен. Те те научиха на много неща докато аз и баща ти бяхме далеч. Дадоха ти волята и свободата, които можеш да почувстваш само под ритъма на музиката. Запомни, че мъката може да състари душата ти, но танцът е в състояние да й върне младостта, защото само когато танцуваш забравяш за всяка болка, тъга и гняв.Никога не
забравяй добротата и любовта, защото само те могат да съхранят душата жива и непокътната...
С любов,
мама
Усещах сълзите по бузите си, но се чувствах по-силна. Чувствах прилив на най-различни емоции: от болка до радост, от смърт до живот. Чувствах се наистина преродена. Да, бях видяла целия инцидент. Бях видяла как колата се блъска в друга и се преобръща, бях видяла кръвта по лицата на родителите си и погребението, но сега наистина се чувствах по-жива и силна. Чувствах се готова да продължа напред. Катастрофата ми отне голяма част от живота ми, но сега мислех само как да продължа напред. Четири години не танцувах заради страх отново да бъда щастлива, но днес нищо не ме спираше да се върна към целия ми живот. Да се върна и да сглобя парченцата от счупеното отгледало на живота ми. И щях да успея.

_________________
Sex on fire


Последната промяна е направена от ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa на Пон Юли 27, 2009 1:56 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://darko-ilievski.forummotion.com
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa
{Devil in female clothes}
{Devil in female clothes}
avatar

Брой мнения : 973
Join date : 09.06.2009
Age : 22
Местожителство : ...В рози от мъгла...

ПисанеЗаглавие: Re: Смело сърце   Нед Юли 26, 2009 11:06 pm

2. Душата на човек


Панаир на суетата-три думи, които описваха парфектно първия учебен ден. Може би аз бях единствената, която не изглеждаше като фея или принцеса. Не беше в мой стил вече да се облека приказно или уникално. Отдавна не бях от онези-богатите, които даваха пари за дрехи, които ще облекат само веднъж в живота си. Какъв беше смисълът ли? Ами просто мания. Погубваща мания. Даваш пари за скъпи тоалети от марки, като Dolce&Gabbana, Armani или Cavalli, а накрая ги захвърляш в гардероба без да ги погледнеш повече.
-Ади?-чух ясен мъжки глас зад гърба си. Неочаквах някой изобщо да ме помни, въпреки че сега твърдението ми се опровергаваше. Не исках да привличам вниманието върху себе си, не ми беше нужно. По-добре щеше да е да останех незабележима, но по всичко личеше, че желанието ми няма да се осъществи. Обърнах се, а пред мен стоеше мъж на около двадесет години.-Помниш ли ме?
Не, не го помнех. Или умът ми беше блокирал и отказваше да си спомни, или той се беше променил, при това коренно. Съзнанието ми беше замъглено. Преди познавах толкова много хора, че беше невъзможно да ги помня всичките, но нещо в него беше различно. По-различно от другите ми познати. Очите му... Нима беше възможно? Нима беше възможно това да е момчето с най-прекрасните очи? Не, не можеше да е истина и все пак някак си изглеждаше реално. Прекалено реално дори.
-Марти?-хвърлих се на врата му, а той уви ръце около кръста ми. Не беше възможно. За първи път от много време наистина се чувствах жива, истински жива, защото бях с моето слънчице.-Кажи ми, че не сънувам, че всичко е реално.
-Не, не сънуваш. Всичко е напълно истинско.-прегърнах го за пореден път. Не исках да го пускам. Сякаш, ако го направех, всичко хубаво щеше да отлети. Исках просто да се насладя на момента и да го запечатам в съзнанието си.
Когато най-сетне реших да го пусна, осъзнах, че вече не беше същият. Не беше онова момче, което ме закриляше и ми даваше съвети. Не беше моето безгрижно слънчице. Безгрижието му беше отлетяла от лицето му. Единствено очите му говореха за душата му. Две хубави очи...Очите, които ми даваха сили и надежда. Очите, които прекрояваха света за мен. Очите, които обичах.
-Ади, добре ли си?-гласът му ме извади от мислите и спомените ми. Марти отметна кичур коса от лицето ми. Непокорната ми къдрава коса все се разпиляваше някъде, най-често падаше върху очите ми и замрежаваше погледа ми.-Искаш ли да се махаме оттук? Не е добра идея да оставаме, защото не изглежда да сме на мястото си.
-Напълно съм съгласна.-усмихнах му се и за последно погледнах в дълбоките му сини очи. Не бях свикнала да гледам на него като на мъж, но той щеше да си остане моето слънчице дори на петдесет години.
Докато тържеството се откриваше, Марти и аз се изнизахме незабележимо и се озовахме на шумната улица.
-Какво щях да правя без теб?-засмях се тихичко, увих ръце около врата му и го целунах по бузата.
-Да видим. Вероятно щеше да стоиш сред онези кукли и щеше да се чудиш къде да се скриеш. Този вариант устройва ли те?-смръщих лицето си в отговор на въпроса му.
Пресякохме улицата и влязохме в малко ресторанче. Обстановката беше уютна и приятна, точно от каквото се нуждаех.
-Е, какво искаш за хапване?
-Пържени картофки и натурален сок.
След като сервитюорката дойде и взе поръчката ни, бяхме готови да започнем един дълъг и обширен разговор, все пак не се бяхме виждали от 4 години.
-Е, вече по-добре ли си след тези 4 години? Дори на мен не вдигаше телефона.
-Марти, знаеш, че ми беше тежко. Нуждаех се от това да бъда сама, имах нужда да помисля, да се осъзная. Бях само на дванадесет.
-Хей, нека оставим нещата в миналото. Така ще е най-добре. Предполагам, че сега ще се върнеш към танците, нали?
Трудно е да опиша как се почувствах. Този въпрос прободе сърцето ми. Все още нямах сили да се върна към танците. Бях дала обещание да се върна към училището, но при положение, че се върна и към танците. Съгласих се да се върна към мъчението на име училище, но леля ми обеща, че ще се върна и към смисъла на живота си-танците. Сега вече не бях сигурна, че имам достатъчно смелост да се върна към балета. Не, все още не бях готова да го направя.
-Не. Наистина не съм готова да продължа да танцувам. Нямам тези сили, за да продължа.-сведох поглед към масата. Не исках да виждам реакцията му. Знаех, че тя няма да е положителна.
Болезнената тишина убиваше сетивата ми. Той очакваше да продължа, но не можех. Не очаквах да одобри решението ми, беше невъзможно. Марти смяташе, че ако не танцувам не само аз ще изгубя, а дори и светът. Аз бях на обратното мнение. Танцувах, защото ми харесваше, за разтоварване, но не танцувах като професионалист. Знаех, че той няма да отстъпи от мнението си, но това беше моят живот и аз решавах какво ще правя с него.
-Виж, добре знаеш мнението ми!-ясният му глас ме извади от пагубното ми настроение и от мълчанието настъпило между нас.-Това е твое решение, но не можеш да продължаваш да бягаш от света. Някой ден, когато решиш, че си готова да живееш пълноценно, просто ми звънни.
Думите му минаваха през мен като порой. Губех и него. За пореден път с решенията си наранявах себе си и някой друг. Мислех, че правя най-доброто, но дълбоко в себе си, някъде на дъното на сърцето си, знаех, че не е така. Беше невъзможно, това да не танцувам, да е най-доброто за мен.
Марти извика сервитьорката, плати й и напусна заведението. Бях сама, за пореден път оставах сама. Затворих очите си. Нямаше да позволя на сълзите ми да се стекат. Трябваше да се махна оттук, задушавах се. Взех якето си и тръгнах към изхода. Вятърът духна в лицето ми, а дъждът, по-точно пороят, мокреше всяка част от тялото ми. Хубавото, до преди час, време беше заменено от истинско буря. В душата ми също валеше, сякаш кръв капеше от моето сърце. Исках единствено да се
прибера вкъщи и да легна на удобното легло. Не исках да мисля за нищо. Не разполагах нито с чадър, нито с дъждобран. Тичах под дъжда, но някак си се чувствах по-добре от преди. Чувствах някаква сила в себе си, която не позволяваше на душата ми да потъне като "Титаник".

_________________
Sex on fire
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://darko-ilievski.forummotion.com
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Смело сърце   

Върнете се в началото Go down
 
Смело сърце
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Дарко Илиевски :: Time for fun...или иначе казано-Свободна зона.. (; :: Лично творчество-
Идете на: