Дарко Илиевски
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Дарко Илиевски

Без тебе ние немаме веке мир!Без тебе не сме нито живи! Без тебе немаме никой друг!Врати се ти!
 
ИндексИндекс  ТърсенеТърсене  Последни снимкиПоследни снимки  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

 

 В рози от мъгла

Go down 
АвторСъобщение
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa
{Devil in female clothes}
{Devil in female clothes}
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa


Брой мнения : 973
Join date : 09.06.2009
Age : 28
Местожителство : ...В рози от мъгла...

В рози от мъгла Empty
ПисанеЗаглавие: В рози от мъгла   В рози от мъгла EmptyПон Юли 20, 2009 8:27 pm

В рози от мъгла Hm

Песен:Bon Jovi-Always


Затова, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта, и по този начин смъртта мина във всички човеци, понеже всички съгрешиха.


Предговор


Той прокара ръка през лицето й. Играеше си с чувствата й. В този момент Ин искаше смъртта повече от всичко друго. Не понасяше мисълта, врагът й, съществото, което мразеше, я докосва, играе си с мислите и чувствата й.
-Не можеш да си представиш колко е хубаво да гледаш как противникът ти умира душевно-прошепна той в ухото й.-Всичко, за което се бореше, за което мечтаеше, което обичаше, си отиде. Остана само ти, но за какво ще живееш в свят, който ти отне всичко?-натрапчивият му смях се разнесе из сградата.


Последната промяна е направена от ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa на Сря Юли 29, 2009 11:19 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
https://darko-ilievski.forummotion.com
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa
{Devil in female clothes}
{Devil in female clothes}
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa


Брой мнения : 973
Join date : 09.06.2009
Age : 28
Местожителство : ...В рози от мъгла...

В рози от мъгла Empty
ПисанеЗаглавие: Re: В рози от мъгла   В рози от мъгла EmptyПон Юли 20, 2009 8:28 pm

Глава първа


Беше неизбежно: мирисът на рози винаги му напомняше за съдбата на невъзможната любов. Джони Ейкълс долови този аромат още с първите си стъпки в малкото, приветливо заведение. Опитваше се да не привлича внимание върху себе си, но той самият знаеше, че това е невъзможно. Беше свикнал хората да го гледат сякаш не е от този свят, сякаш е нещо специално, нещо повече от човек, нещо, което те не можеха да си обяснят и това привличаше вниманието им към него. Лека усмивка пробяга през лицето му, когато долови тихият шепот на една жена. Говореше за бившите му завоевания, но когато Джони чу шепотът от устните й да изрича името на Ин Смит, усмивката изчезна от лицето му така, както се беше появила. Джони забърза крачка към вътрешността на заведението, надявайки се да избяга от кошмара, които се разиграваше в ума му. Спомените бяха изплували от там, където бяха потънали. Завръщаха се, разбивайки стената, която беше изградил между миналото и настоящето.
-Джони, добре ли си? – притесненият глас на млад мъж върна Джони към настоящето. – Изглеждаш блед, сякаш си видял призрак – ръката му докосна рамото на Джони.
-Добре съм, Том. Просто спомените се завърнаха в ума ми, но сега всичко е наред – укуражителна усмивка разсече лицето му. Очите на Том изразяваха недоверие, но единственото, което можеше да направи, беше да се довери на Джони.
Двамата приятели изглеждаха много различно един до друг. Джони излъчваше сексапил, на който никоя жена не можеше да устои, а Том беше хубав, но не приличаше на разбивач на сърца. И двамата приятели знаеха, че да разбиеш нещо красиво се равнява на престъпление, но след Ин, Джони много малко се вълнуваше чие сърце разбива.
-За какви спомени говореше преди малко? Не ми казвай, че.. – Том се страхуваше да изрече това име. Нямаше да понесе болката в очите му. Ако отвореше раната в сърцето на Джони, това щеше да нарани повече него.
-Да, Том. Знаех, че все някога спомените ще се завърнат, но мислех, че вече съм преодолял това, че болката няма да е толкова силна – страданието в очите на Джони прониза Том, като с нож. През всичките тези години те бяха станали като братя, ако единият страдаше, другият също изпитваше болка.
-Никога няма да я преодолееш, както аз няма да преодолея Елиша, но и не можеш да се бориш за нея, защото така ще нарушиш всички правила – Том поклати глава. – Болката и любовта са част от теб, приятелю. Или се бори за нея и наруши всички закони, или се опитай да я забравиш и се придържай към правилата.
-Не съм ли вече нарушил всички правила, обичайки я? – Джони извърн глава към една от стените. Сякаш очите му преминаваха през нея, а умът му беше някъде другаде. Някъде зареян в спомените.. – Някой ден, Том – прошепна Джони без да поглежда верния си приятел. – Някой ден тя ще се върне и тогава ще й докажа любовта си.

~*~*~*~*

-Не! – писъкът прониза тишината в стаята. Лицето на младата жена беше плувнало в пот, а очите й, разширени и тъмни, като мрачна нощ, излъчваха страх.
-Ин, добре ли си?! – жена на средна възраст нахлу в стаята. Лицето й беше придобило онази бледост, която имат мъртвите или умиращи хора. – Пак ли кошмар?
-Да – нежността в гласа й си контрастираше с уплаха. – Държах лицето му в ръцете си, а кръвта му... Тя просто се стичаше по пръстите ми, обагряйки ги в червено – една сълза мина покрай красивото й лице и падна върху бледолилавият чаршаф.
-Успокой се. Това е само кошмар. Нищо, което ще се случи в реалността – жената прегърна Ин с майчинско безпокойство, прокарвайки ръка през мократа й, но все още мека, кафява коса.
-Знаеш, че не е само сън, Кати. Това е бъдещето. Това е моята съдба, моята изстрадана съдба – Ин изрече тези думи, взирайки се в една точка. Сякаш беше изпаднала в транс, от който не искаше да излезе. От устните й, бледи и тънки, се изтръгна въздишка.
-Ин – прекъсна мълчанието Кати, - трябва да си починеш. Утре ще е дълъг и тежък ден.
-Не бих могла да заспя. Не и като знам, че ще ме преследва този кошмар – една сълза мина през устните й, които сега образуваха една фалшива усмивка. – Мисля, че ще е по-добре да отида да се разходя. – Ин изрече тези думи без да поглежда към Кати. Знаеше, че ще види безпокойство в очите й, а точно сега това нямаше да й е от голяма полза.
Ин се надигна от леглото и с бързината на котка, преследвана от куче, излезе от стаята. Мислите в главата й кънтяха и й напомняха, че може да избяга от всеки друг, но не и от тях. Чувството, че биенето на сърцето й може да бъде чуто от всеки в къщата, също не я напускаше. Сякаш нечии очи очи я следяха, надниквайки и разбърквайки чувствата и мислите й. Тогава усети нечии ръце да разтръскват тялото й, опитвайки се да я спрат. Тих, мелодичен глас се промъкна до ушите й:
-Ин, спри! Ин, осъзнай се! – думите на жената срещу Ин минаваха през нея, оставайки незабележими. Жената крещеше, но дори и виковете й не биваха чути от Ин. – Ин, не искам да те наранявам, но ако до 10 секунди не ми покажеш, че ме чуваш, ще се наложи да го направя! – лека истерична нотка се прокрадна в гласа й, а след това звукът от шамар се разнесе из пространството.
Ин разтръска очите си сякаш сега се събуждаше от дълъг сън. Ръцете й докоснаха бузата й, която беше зачервена и топла от шамара. Очите й гледаха невярващо. Мислите й летяха в главата й и самата тя не знаеше какво чувства в момента. Беше нещо средно между гняв и благодарност. Лек вятър развя косата на двете жени, охлаждайки бузата на Ин.
-Защо.. – Ин нямаше сили да изрече думите, които преминаваха през ума й. Чувстваше се безпомощна. Сякаш всичко преминаваше през нея без тя да е участник в случващото се около нея. – Защо го направи? – с последни сили Ин изрече тези думи, падайки в краката на жената.
Върнете се в началото Go down
https://darko-ilievski.forummotion.com
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa
{Devil in female clothes}
{Devil in female clothes}
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa


Брой мнения : 973
Join date : 09.06.2009
Age : 28
Местожителство : ...В рози от мъгла...

В рози от мъгла Empty
ПисанеЗаглавие: Re: В рози от мъгла   В рози от мъгла EmptyСря Юли 22, 2009 10:48 pm


Глава втора





-Очите й възвърнаха
нормалният си цвят. Всичко е наред, извън опасност е. – тихият шепот достигна
до ушите на Ин.



Извън опасност?! За какво,
по дяволите, говореха?! Ин мразеше да е в неведение или да не си спомня нищо от
случилото се. Имаше чувството, че някой набива пирони в главата й, а болката
ставаше все по-силна и по-ясно изразена. Лек стон се надигна от гърдите й, а
слънчевата светлина, която нахлуваше от прозореца, заслепи очите й. Опитът й да
седне в леглото беше неуспешен. Цялото й тяло беше подвластно на болката и не
се подчиняваше на това, което тя искаше.



-По-добре не се опитвай да
мърдаш, Ин. Болката ще е по-голяма отколкото, ако си лежиш спокойно. – гласът
на жената достигна до Ин като ехо.



-Алиша – гласът на Ин беше
дрезгав и пресипнал, - какво, по дяволите
се е случило? Ще ми обясниш ли, защото нямам никакъв спомен?



-Ин, не мисля, че сега му
е времето, все още не си се съвзела. Най-добре ще е да поспиш малко. – очите й
изразяваха загриженост, а в гласа й се долавяше лека скръбна нотка.



-Алиша, най-добре ще е да
ми разкажеш първо, а след това ще си почина, обещавам ти – на лицето й се
разтегна подканваща усмивка.



-Добре, но обещаваш, че ще
поспиш после? – лицето й беше сериозно, а думите й бяха последвани от
укуражително кимане от страна на Ин. – Имаше кошмар, последван от неразумно
поведение от твоя страна. Ако не те бях спряла щеше да нараниш себе си, ако не
и по-лошо. Признавам си, че те нараних, но и двете знаем, че беше за твое
добро. А сега е време да си починеш – устните й доближиха челото на Ин и го
целунаха.



Вратата се отвори и
затвори, а след това стаята потъна само тишина. Клепачите на Ин започваха да
натежават от умора докато не потъна в съня си, но това не беше краят на деня.
Понякога, колкото и да искаш, не можеш да предотвратиш изненадите на съдбата.
Просто се оставяш на течението и то те одвежда на места, които не си очаквал
или не искаш да бъдеш. Има и един друг случай-искаш да бъдеш там, искаш да си
до любимият човек, но съдбата ви разделя. Който не е обичал и не познава невъзможната
любов, ще каже, че щом искаш да си с един човек, трябва да се противопоставиш
на всичко и всички и да бъдете заедно. Не винаги е толкова лесно, не винаги
можеш да направиш правилният избор, не винаги можеш да избереш съдбата, която
да те направи щастлив. И незнайно защо, повечето хора избират съдбата, която ще
направи другите щастливи, убивайки сърцето и душата си...



Вратата на терасата се
отвори и една сянка се прокрадна между пердетата. Стъпките на мъжа бяха тихи и
не създаваха шум. Очите му се насочиха към леглото, на което беше Ин. Сърцето
му заби лудешки в гърдите и очите му придобиха онзи пламък, характерен за
влюбените души. Ръката му докосна челото на Ин, преминавайки през тъмнокафявата
й коса. Ръцете му обгърнаха тялото й и я вдигнаха. Една дума се изрони от
устата на Ин:



-Джони.. – очите й, до
преди малко полу-отворени, се затвориха и душата й потъна отново в страната на
сънищата.



-Спокойно, любов моя –
думите на Джони звучаха толкова нежно и закрилнеческо, сякаш се страхуваше, че
всяка дума може да я нарани и да я пречупи.



Щеше да му е трудно да
слезе с Ин през балкона, за това предпочете по-опасният начин, но и по-сигурен.
Вратата на стаята се отвори, като създаде малко шум, коридорът беше празен.
Единствената опасност беше някой от прислужниците да не го види, но слава Богу,
нищо такова не стана. Джони сложи Ин на задната седалка, така че да може да
продължи съня си. Двигателят на колата изръмжа и колата потегли. Летеше между
другите коли сякаш някой ги преследваше. Джони се страхуваше някой наистина да
не ги преследва, но знаеше, че липсата на Ин ще се забележи едва през нощта.
Черните мисли препускаха в главата му и му беше трудно да ги игнорира. Съцето
му биеше лудешки, душата му летеше от щастие и въпреки че знаеше какви проблеми
ще си навлече, той беше щастлив. Щастлив, защото щеше да може да каже всичко,
което иска на Ин без някой да ги прекъсва, защото щеше да успее да й докаже
чувствата си.



В такава атмосфера
пристигнаха в Лондон. Градът, пазещ спомена за изпепеляващата им любов. Град,
който щеше да стане свидетел на всички перипети, през които щяха да минат, но
когато си влюбен можеш да минеш през всички опасности стига да знаеш, че ще си
заслужава, стига да обичаш без да се съмняваш... Джони погледна към Ин. Лицето
й беше толкова красиво, когато спеше. Искаше всеки ден да вижда това лице до
него, когато се събужда. Всеки проклет ден! И, да, щеше да направи и
невъзможното, за да е до него, за да чува биенето на сърцето й и да вижда
пламъкът в очите й!
Върнете се в началото Go down
https://darko-ilievski.forummotion.com
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa
{Devil in female clothes}
{Devil in female clothes}
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa


Брой мнения : 973
Join date : 09.06.2009
Age : 28
Местожителство : ...В рози от мъгла...

В рози от мъгла Empty
ПисанеЗаглавие: Re: В рози от мъгла   В рози от мъгла EmptyСря Юли 29, 2009 11:31 pm

Ето ви част от главата. Този път е доста дълга, но какво да се прави.

В рози от мъгла Babyimissyousomuch

Песен:Графа-Искам те

Глава трета

Човешката душа е като лястовица, рееща се из синия небосклон, търсеща подслон и щастие. Не можеш да я укротиш, нито да й наложи правила. Единственото, което може да я задържи е любовта. Любов, чиято сила няма граници и дори смъртта е по-слаба от нея. Има хора, които никога не са усещали силата на такава любов, които не са се докосвали до нея, но искат. Има и други, които въпреки силата на любовта си искат никога да не са я изпитвали, защото тя им носи повече болка, отколкото радост..
Лека слънчева светлина нахлуваше през виолетовото перде, разпростирайки се из постлания персийски килим. В стаята се усещаше лек канелен аромат, който създаваше уютна и романтична обстановка. Сякаш стаята пазеше душите на двама влюбени, които я правеха толкова красива и приветлива, сякаш някой беше оставил сърцето си тук, надявайки се да бъде открито и някой да му подари своята душа и сърце. Сърце, което изгаряше от любов, което започваше да се стопява под горещите пламъци на любовта...
Учудващо е колко слаби може да ни направи любовта. Доверяваш душата си на някой, мечтаейки да сте винаги заедно и накрая всичко се разпада. Сякаш нищо не е било, сякаш всичко хубаво е било сън, плод на човешкото въображение и само сърцето пази спомена за онова красиво същество, накарало сърцето ти да бие лудешки, да се чувстваш жив, да не си просто един от тълпата на улицата, защото знаеш, че някъде там, на другия край, ще те чака любимото същество. И да, любовта те прави човек, който не просто живее, защото така е отредено, а защото знае, че има за кой да живее, че не просто съществува в този забързан свят
Вратата на стаята се отвори, създавайки лек, почти незабележим, шум. Дъските по пода не издадоха никакъв шум, въпреки че бяха на около 5-10 години. Тялото на човека се движеше като пантера, дебнеща своята плячка, не създаваше шум, дори тялото му не трепваше. Сякаш се страхуваше, че и най-дребният, най-неуловимият, звук би го издал. Тялото му достигна до леглото, а завивките издадоха шумолящ звук под тежестта на тялото му. Устните му се допряха до ухото на спящата жена и издадоха тих шепот, който можеше да накара тялото ти да настръхне от удоволствие:
-Честит рожден ден, поспаланке! – той изрече обръщението с такава нежност, способна да стопи и най-леденото сърце.
Жената размърда тялото си и бавно отвори очите си. Леката слънчева светлина, която навлизаше в стаята, замъгли очите й за миг. Кафевите й очи погледнаха към мъжа, чиито устни образуваха лека усмивка, и мигновено се разшириха, съдържайки в себе си две съвсем различни едно от друго чувства. Ярост и радост – това беше всичко, което излъчваха очите й и което чувстваше в душата си, но кое от двете беше по-силно?
-Джони! По дяволите, какво правя тук?! – истеричната нотка взимаше връх в гласа й, а красивите й очи изпъкваха на фона на лицето й, което сега беше по-бледо и от плътно.
-Ин, успокой се. Просто исках да ти направя една изненада за рождения ти ден, но щом не искаш да я видиш, няма проблем. Шофьорът ми ще те откара обратно в онази пустош, в която избяга от мен преди години – задоволството в очите му я разяри още повече. Сякаш не беше достатъчна цялата болка от раздялата им, а сега той й предлагаше да бъде откарана обратно вкъщи. Нима вече не се интересуваше от нея? Нима беше загърбил всичките си чувства и всички клюки около новата му любов бяха верни? Не, това не беше мъжът, който тя познаваше!
-Добре, може би прекалих, но ми дължиш обяснение и то веднага, млади господине! – обръщението й разсмя Джони. Смехът му се разнесе из стаята, допълвайки идеално атмосферата, но този смях, нежен и красив като роза, не омилостиви Ин.
-Ще е възможно ли да не ме наричаш с тези старчески обръщения? Все пак не си ми нито леля, нито баба или може би си? – Ин го удари по рамото, но този път усмивката пресичаше лицето й и очите й грееха по онзи сладък и влюбен начин.
-Играеш ли си с мен? Хах, да не съм някоя риба, която да клъвне на твоите игри? Подценяваш ме, Джони – думите й бяха придружени от кръстосването на ръцете й и нацупеното й изражение, а погледът й преценяващо очакваше реакцията му.
-Нито за миг не мога да те подценя, Ин. Нима бих могъл да се осъмня в дарбите на жената, която държи сърцето ми в ръцете си? – очите му излъчваха онази сляпа любов, която е заслепявала много очи, която е пленявала много хора, но много малко от тях са оцелели, защото да се бориш срещу чувството и човекът, който те кара да живееш истински, е равняващо се на самоубийство. – Продължавай да се цупиш, тъкмо ще се порадвам на красивото ти изражение.
-Ще те убия! Какво си мислиш, че правиш? Играеш си с мен или... – устните на Джони се допряха нежно до нейните, отнемайки й възможността да говори, но тя предпочиташе шоколадавият вкус на устните му пред празнотата на думите си, защото никоя дума не можеше да опише чувствата, които бушуваха в нея всеки път, когато устните им се слееха.
-Мисля, че това е отговорът на всичките ти въпроси – устните му се отдръпнаха от нейните, оставайки чувство за недовършена целувка. – По-добре ще е да се облечеш, защото ще закъснеем. Имаш голям избор от дрехи. Всичките, които остави тук, са в гардероба – Джони се обърна, за да излезе от стаята, когато гласът на Ин го спря:
-Пазиш..дрехите ми? – очите й гледаха право към него, изразявайки недоверие и учуденост.
-Да, Ин. Все някога щеше да се върнеш, нали? – усмивката му разсече лицето му така, както слънцето си пропрява път през облаците.

-Е, готова съм! Как изглеждам? – Ин се спря на стълбите пред Джони, чакайки да види реакцията му. Червената рокля прилепваше по нея, оформяйки всяка една част от красивото й тяло. Косата й се спускаше на красиви къдрици по гърба й. – Какво? Да не би да изглеждам толкова зле, колкото физиономията ти?
-Убий ме, но през живота си не съм виждал по-красива жена! Не мога да повярвам, че преди не оцених това, което имах – очите му изгледаха Ин от глава до пети за един последен път преди да хване ръката й и да излязат от къщата по-влюбени от всякога.
-Може ли да те попитам нещо? – очите й гледаха само напред без да изразяват никакво чувство. Джони кимна в знак на съгласие, очите му погледнаха към нея, а ръката му открехна входната врата, оставяйки Ин да мине през нея. – Защо го направи? Защо ме отвлече? Е, това може би не е най-точната дума, но това си беше чисто отвличане.
-Знаеш ли, Ин, понякога любовта ни кара да првим глупави неща според другите, но на влюбеният човек тези неща му се струват нормални. Когато искаш да си с един човек, би прекосил морета и океани, за да му докажеш любовта си. Може би някой ден ще се разделим, но докато съм жив няма да те пусна да си отидеш. Никога, любов моя! Единственото, което ще ме раздели от теб е смъртта – Джони целуна челото й преди Ин да се настани на кожената седалка на колата, която ги чакаше.


Последната промяна е направена от ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa на Сря Юли 29, 2009 11:40 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
https://darko-ilievski.forummotion.com
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa
{Devil in female clothes}
{Devil in female clothes}
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa


Брой мнения : 973
Join date : 09.06.2009
Age : 28
Местожителство : ...В рози от мъгла...

В рози от мъгла Empty
ПисанеЗаглавие: Re: В рози от мъгла   В рози от мъгла EmptyСря Юли 29, 2009 11:31 pm

Мислите на Ин бушуваха в умът й, разпиляваха се и пак се събираха. Смъртта, това ли беше единственото, което можеше да я раздели от любовта й? Ами, ако беше писано тя да убие собственият си любим? Или пък той убиеше нея? Все някога единият от двамата щеше да си отиде, умирайки в ръцете на другия..
Болката, която й причиняваше тази мисъл, беше по-силна от всичко друго, сякаш някой дълбаеше с нож в сърцето й. Всяко сетиво в тялото й вкусваше от тази болка, давеше се в нея, търсеше помощ, но не намираше такава. Просто чакаше някой да заличи болката, да я премахне от мислите й, но нима беше възможно някой да заличи следите, които беше оставило това чувство, следи, чиито стъпки личаха във всяко нейно решение, всяка нейна стъпка, всяко биене на сърцето й?
-Ин, пристигнахме! Хайде! – тих, мелодичен глас достигна до ушите й, заглушавайки от части болката, която разяждаше сърцето й. – Добре ли си? Ин, отговори ми!
-Добре съм..-гласът й се равняваше на шепот. Ин разтръска глава, надявайки се да се отърве от онова проклето чувство, което със сигурност нараняваше и мъжът, когото обичаше. Можеше да понесе всичко друго, но не и болката в очите му.
Джони подаде ръка на Ин и й се усмихна окурожително. Един до друг те изглеждаха повече от идеално. Допълваха се взаимно. Бяха различни, но и еднакви. Различията ги правеха това, което бяха пред другите, еднаквите неща бяха това, което виждаха и обичаха приятелите им, а взети заедно образуваха една душа в две различни тела. Всяка една раздяла през всичките тези години ги направи това, което бяха сега-силни, решителни, борещи се за любовта си. Ако единият страдаше, другият страдаше с него. Дори разстоянието не беше граница за любовта им. Далеч един от друг те бяха като пеперуда, чиите крила бяха прекършени и само едно същество можеше да ги възстанови, да накара пеперудата да полети отново в синьото небе, да усети вятърът, да види красотата на живота.
Хладният въздух в заведението накара Ин да настръхне. Наоколо всичко беше обсипано с червени рози, на всяка маса беше поставен малък букет от красивите цветя. Сякаш хората не забелязваха красотата около себе си заети от разговорите помежду си, не забелязаха и влизането на Ин и Джони. Тиха музика се разнесе в заведението, когато Ин направи още една крачка към вътрешността на ресторанта.
-Джони, това е..прекрасно. Нямам думи – погледът й се насочи към любимият й с греещо от щастие лице.
-Радвам се, че ти харесва, но изненадите все още не са приключили – игрива усмивка обагри лицето му. – Изчакай ме тук и не мърдай, става ли? – още преди да е чул отговорът на Ин, Джони пусна ръката й и се запъти към малка стаичка, невидима за очите на околните. Ин се огледа наоколо. Розите бяха толкова красиви, сякаш туко-що откъснати, нежни, вдъхващи надежда и любов. Вниманието й привлече една бележка, поставена в един букет от лявата й страна. Ин направи няколко крачки към букета от рози, докосна едно от цветята и взе бележката. Разгъна малкото листче и започна да чете думите, изписани по листа с ясен и красив почерк:
Ще спра да те обичам, когато смъртта ми отнеме животът, до тогава ще се боря за теб по начин, по който никой друг не се е борил за теб.

{Следва продължение}
Върнете се в началото Go down
https://darko-ilievski.forummotion.com
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa
{Devil in female clothes}
{Devil in female clothes}
ThE_dEvIl_WeArS_pRaDa


Брой мнения : 973
Join date : 09.06.2009
Age : 28
Местожителство : ...В рози от мъгла...

В рози от мъгла Empty
ПисанеЗаглавие: Re: В рози от мъгла   В рози от мъгла EmptyПет Юли 31, 2009 12:05 am

-Намерила си бележката – гласът му изплаши Ин, въпреки че Джони положи неимоверни усилия да не всели страх в
нежната й душа. Той положи ръце на кръста й, знаеше че това я успокоява и по този начин уплахата й ще отмине за няколко секунди.
-Нима се съмняваш в моите детективски способности? – тя се обърна към него, неочаквайки лицето му да се окаже толкова близко до нейното, усети шоколадовият му дъх върху устните си, видя как очите
му за миг проблеснаха в червено. Винаги, щом се доближеше до нея, цветът на очите му се изменяше от бледо сиво, почти синьо, във винено червено, а нейните очи придобиваха онова нежно синьо на мястото на тъмнокафевият цвят. – Най-добре ще е да спрем сега, защото сме на обществено място, а не мисля, че най-доброто
нещо, което можеш да направиш е да се държиш неприлично. Все пак ти си идол на милиони хора, не го забравяй – Ин изрече думите на пресекулки, понякога не можеше да си поеме дъх, опианена от близостта му.
Джони се отдръпна от нея, въпреки че искаше да допре устните си до нейните, да й каже колко много я желае и обича, но не го направи, защото знаеше, че това щеше да навреди и на неговият, и на нейният имидж. Можеше да я отведе вкъщи още сега, но това не беше планът му за вечерта. Той кроеше нещо по-голямо, нещо което да ги свърже завинаги.
-Заповядайте. Насам – келнерът дойде до тях преди Джони да беше изрекал и дума. Искаше да г убие, защо винаги някой трябваше да прекъсне романтчните им моменти? Винаги ставаше така, появяваше се някой неканен гост и разваляше всичко. Джони едва се сдържа да не му каже да се маха, но през повечето време му се налагаше да контролира нервите си, така че и сега направи същото.
Келнерът ги отведе до усамотена маса, в края на ресторанта, която Джони беше запазил няколко дни по-рано. От страната на Ин беше оставена още една бележка, като онази, която откри по-рано в букета рози.
-Още една бележка? Какво ли си ми написал този път? – усмивката пресече лицето й, а очите й изгледаха Джони
преценяващо.
-Не съм оставял тук бележка, мила. Не е от мен – видът му придоби сериозност и лека уплаха. – По-добре не я отваряй, може би някой си прави шега – насилствена усмивка се разпростря по лицето му.
-Не, искам да я отворя. Нека да видим какво пише – Ин разгърна бележката и започна да чете:
„Внимавай да не нарушиш правилата на играта, защото всяко нарушение води до наказание!”
Инините устни побеляха, очите й започнаха да се пълнят със сълзи, а погледът й се замрежи. Една сълза се стече по
красивото й лице. Не можеше да повярва. Знаеше, че това е дело на Кати. Нима да обичаш вече е грях?! Да, може би за същества, като тях двамата, е грях, но поне да можеше да изживее последните си мигове с Джони. Защо?! Защо съдбата им беше такава?! Защо точно те?! Не беше ли достатъчно всичко, което бяха преживяли и щяха да преживеят? Явно не.
-Ин, успокой се. Хайде, избърши тези сълзи и върни усмивката на лицето си – ръката на Джони доксна бузата на Ин,
изтривайки една сълза, която започваше да се стича от очите й.
-Не, Джони. Благодаря ти за всичко, което направи за мен и продължаваш да правиш, но ще е най-добре да си вървя. Така ще е най-добре за всички ни – Ин изрече тези думи, запътвайки се към изхода.
-Ин, почакай – Джони хвана ръката й и когато тя се обърна към него, го видя да стои на колене, държейки малка червена кутийка в ръце. – Ин Смит, ще се омъжите ли за мен? Ще станете ли моя законна съпруга, въпреки всичко, което изживяхме и ще иживеем? – душата му чакаше отговора й, сърцето му биеше лудешки в гърдите, а очите му гледаха с така надежда с каквато бедняк гледа охолната маса в дома на богаташи.
Инините очи се напълниха със сълзи за втори път днес, но този път от щастие. Той все още я обичаше, искаше я, желаеше я така, както копнееше за нея преди. И да, този път не я интересуваше мнението
на околните, не забелязваше и вторачените погледи на хората в заведението. Гледаше само него, интересуваше се само от него, само от любовта му..
-Не знам какво да кажа.. – сълзите се стекоха по бузите й, усмивката й озари лицето й. – Да. Обичам те..
Джони сложи пръстена на лявата й ръка и я прегърна, целувайки я страстно. Най-сетне жената, която обичаше щеше да бъде с него. Завинаги. Независимо пречките по пътя им, независимо хората, които се опитваха да ги разделят, независимо същността им..
Върнете се в началото Go down
https://darko-ilievski.forummotion.com
Sponsored content





В рози от мъгла Empty
ПисанеЗаглавие: Re: В рози от мъгла   В рози от мъгла Empty

Върнете се в началото Go down
 
В рози от мъгла
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» В рози от мъгла [коментари]

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Дарко Илиевски :: Time for fun...или иначе казано-Свободна зона.. (; :: Лично творчество-
Идете на: