Чат стая (подновена)

Yo!

Охо! Как си? Новия ти подпис не ме кефи Стария беше по-секси

Лол, казвай! Мен ме мързи да следя Иначе аз много искам да си напрая профила с един пич ама никъде няма негови банери! Както и да е отивам да четааа @_@

Да супер е! Имам само една забележка... Разказвай по-продължително, добавяй елементи и т.н.. Както беше даден пример в един форум дето се праят фенфикове:
Тя се прибра и си легна.
Това можеш да го направиш по-дълго и интересно.Например:
Тя пристигна вкъщи и завъртя ключа. Котето й я посрещна на вратата. Тя се усмихна, погали го и му даде да яде. След това загаси лампата и заспа дълбоко... *Лол, чувствам се като идиот...

Лол... Странно! Сетих се дето с един писахме есе по БГ за някакъв конкурс и взимахме части от интернет от други есета... Накрая стана 7 страници с формат А4 На другите идиоти им писаха 6, а на нас нищо, защото тоя тъпак не го беше преписал А таланта си го имаш безспорно

Лол ами не знам Както си решиш! Стига да е интересно

13 страници..... О_О

Ако го напечаташ ще го прочета но във форума ме мързи ОМГ днеска се сетих, че в Тера Нова видях блуза като на Дарко! Оная на плаката от Браво, дето пише I'm popular on MySpace

Предположих, че по-дълги глави няма да има кой да ги прочете А за блузата, аз бих си взела, ако ми седи добре..
А какво мислиш за това:


Времето отмива всичко
независимо дали го искаш или не. Времето отмива всичко, времето отнема всичко и
накрая има само мрак. Понякога намираме другите в този мрак, а понякога ги
губим в него.


Стивън Кинг


Предговор





-Знаеш ли – гласът й
достигна до него, изваждайки го от черните мисли, които започваха да завладяват
ума му, - никога не съм мислела, че мога да обичам по този начин, че мога да бъда
щастлива с човек, който отговаря на критериите на баща ми. Но ето, че се случи
и въпреки всички тайни, които крием от света, съм щастлива. Имам седем смъртни
гряха и всички носят твоето име, но, заклевам се, не мога и миг без теб! –
лицето й се приближи към неговото, а устните й изрекоха две думи преди да се
слеят с неговите. – Обичам те!

Първа глава


„Казват, че любовта
побеждава всичко, дори и смъртта. Някои хора вярват, други-не. Никой не може да
те убеди в нещо, ако самият ти не искаш да повярва...” – така започваше есето
ми за литературен конкурс. Никога не съм мислила, че ще повярвам в нещата,
които казах тогава, че наистина е възможно да обичаш по начин, от който да те
боли. Сега, когато разглеждам тези стари и вече ненужни писаници, си спомням за
нещата, в които вярвах преди и в които вярвам сега. Знаех, че ще се омъжа по
сметка, без любов, без чувства, без желание, но не защото исках това, защото
бях решила така, а защото баща ми беше набивал тази мисъл в главата ми още от малка
и вече бях свикнала с нея. Може да ме помислите за някоя разглезена хлапачка,
но не съм такава. Никога не съм се мислела за нещо повече от другите, въпреки
парите на баща ми, въпреки общественото му положение. Той обича да побеждава и
винаги го прави. Победи и сега. Поглеждам в огледалото и виждам една жена,
която е облечена в красива булченска рокля, с лек грим и две тъжни очи. Жена, която
наричат красива, от която се очаква да бъде добра съпруга и домакиня, но дали
мога да съм такава? Отговорът е не.
-Елизабет! Хайде, ще
закъснем! – строгият глас на баща ми ме изтръгна от мислите ми. Да, той не
обича да закъснява, но на мен не ми пука. Не и когато се омъжвам само за да
изпълня неговите „заповеди”, за да не го изложа пред всички, но мен вече не ме
интересува, защото знам, че и на него не му пука за мен, за това каква болка ми
причинява. – Красива си – очите му минаха през тялото ми, оглеждайки ме от
глава до пети, а устните му ми се усмихваха на среща.
-Моля?! – реакцията ми
вероятно го изплаши, защото лицето му върна сериозното си изражение и пламъкът,
който до преди гореше в очите му, изгасна. – Съжалявам, татко, но появата ти ме
изплаши – усмивката на лицето ми беше фалшива, но явно той не го осъзна.
-Няма нищо, мила. Ще
бъдеш щастлива, ще видиш. – устните му докоснаха челото ми. Знаех, че той
наистина е убеден в това, но защо си мисли, че и аз ще повярвам в думите му?!
Само ако знаеше колко много ми се иска да кажа не, но, по дяволите, колкото и
да не ми пукаше щеше да ме заболи от отвръщението в очите му.
-Да вървим – прошепнах
несигурна в действията си. Какво, по дяволите, ми ставаше?! Сякаш цялата ми
смелост и решителност се изпариха и на тяхно място се появиха несигурността и
страхът от предстоящото.
-Притесняваш ли се? –
как бих могла да отговоря на този въпрос, когато дори аз не знаех какво
чувствам в душата си?

Като начало ме кефи, но може ли да го прочета по-късно, че ся ми се реве и нямам настроение